понеделник, 28 март 2011 г.

Длъжниците могат свободно да пътуват в ЕС, ама не съвсем

Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд реши, че заповедта, с която се прилага принудителна административна мярка „забрана за напускане на страната” на основание чл. 75, т. 6 от Закона за българските документи за самоличност (чл. 76, т. 3 отм.) подлежи на отмяна от съда, когато противоречи на Директива 2004/38/ЕО. Това е диспозитивът на Тълкувателно решение № 2 от 22.03.2011 г. и е задължителен на всички административни съдилища в България, които са длъжни занапред да съобразяват решенията си с тълкуването, което дадоха върховните магистрати.

Делото беше образувано по предложение на бившия председател на ВАС Константин Пенчев , който на основание чл. 125 от Закона за съдебната власт зададе на Общото събрание на колегиите въпроса „Подлежи ли на отмяна от съда заповедта за налагане на принудителна административна мярка, издадена на основание чл. 75, т. 6 от Закона за българските документи за самоличност (респективно чл. 76, т. 3 (отм.) от същия закон), поради противоречие с Директива 2004/38? ?”. Деветнадесет съдии са изразили мотивирано становище, че Общото събрание на съдиите при ВАС е следвало да отклони искането на председателя на ВАС за приемане на тълкувателно решение и са подписали решението с особено мнение. Сред подписалите с особено мнение е и съдия-докладчикът по делото Соня Янкулова. Според нея и още десет нейни колеги Върховният административен съд не е компетентен да се произнесе по поставения въпрос, защото той изисква да се установи точното съдържание на разпоредбите на европейското първично и производно право – Договора за функциониране на Европейския съюз и Директива 2004/38/ЕО.

Основните положения в мотивите на тълкувателното постановление са следните:


1. Основен принцип на правото на Европейския съюз е приматът му над националното право. Правото на Европейския съюз е с безусловно предимство, в случай на противоречие, пред действащото национално право. С оглед на това следва да бъде отменена от съда като незаконосъобразна заповед за прилагане на принудителна административна мярка, издадена на основание чл. 75, т. 6, респективно чл. 76, т. 3 (отм.) от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), ако противоречи на конкретна норма на Директива 2004/38/ЕО, която норма има директен ефект.

2. Нормата на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД въвежда ограничение на правото на свободно движение и на пребиваване в рамките на територията на държавите - членки на Европейския съюз, което всеки български гражданин има като гражданин на Европейския съюз - чл. 20, §1 Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС).

3. Съгласно разпоредбата на чл. 27, §1 на Директива 2004/38/ЕО държавите членки могат да ограничат свободата на движение и пребиваване на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства само по съображения, свързани с обществен ред, обществена сигурност и обществено здраве. Тези ограничения се тълкуват стеснително и не могат да бъдат схващани като обща клауза. В обхвата на тези изключения държавите членки са свободни да поставят определени императивни интереси на обществото, но като „зачитат всички правила на общностното право, които, от една страна, целят да ограничат дискреционната власт на държавите членки в това отношение, а от друга, да гарантират, че правата на адресата на рестриктивните мерки са защитени”

4.Европейският законодател, допускайки тези ограничения при упражняването на основното субективно право на гражданите на Европейския съюз – правото на свободно движение, установява и гаранции – ясни и конкретни изисквания, които следва да са налице при прилагане на ограниченията. Гаранциите са: забрана за позоваване на съображения за икономически цели изискване мерките да са в съответствие с принципа на пропорционалност и на недискриминация, да се основават изключително на личното поведение на субекта , както и личното поведение да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото .

5. Налаганите ограничителни мерки по съображения за обществен ред или обществена сигурност трябва да са съответни на степента на опасност, която конкретните обстоятелства от личното поведение на лицето разкриват. Мерките трябва да бъдат такива, че защитавайки императивния обществен интерес, да засягат в най-малка степен правата на частното лице.

6. При констатиране на това противоречие между европейското и националното право националният съдия е длъжен, в рамките на своята компетентност, „да приложи общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като остави без приложение евентуалните разпоредби от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма” , както и „без да е необходимо да изиска или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред”


Тълкувателно постановление № 2 от 22..03.2011 г на ВАС не разрешава окончателно проблема на длъжниците, на които е забранено да напускат страната. Това решение има действие за бъдеще и то касае само случаите, при които тепърва ще бъде прилагана принудителната административна мярка по чл. 75, т. 6 от ЗБЛД . Жалбоподателите ще могат да се позоват на тълкувателното решение на ВАС само, ако са обжалвали пред административния съд заповедта на МВР, с която им е наложена забрана да напускат страната. Това неминуемо ще доведе до увеличаване на броя на съдебно административните производства, защото само съдът може да отмени заповедта , ако тя противоречи на Директива 2004/38. Полицейските началници, които са оправомощени да налагат принудителната мярка по искане най-често на съдебните изпълнители са длъжни да се издадат съответната заповед. Нормата на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД е императивна и задължава МВР при надлежно сезиране, единствено да установи наличието на визираните в хипотезата на нормата факти и ако ги констатира – да наложи принудителната мярка. Органът няма право да извършва каквато и да било преценка на други факти и обстоятелства, в т.ч. и на такива, които са индивидуални за конкретния адресат.

 
При констатиране на това противоречие между Директива 2004/38 и чл. 75, т. 6 от ЗБЛД административният съдия е длъжен, в рамките на своята компетентност, „да приложи общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като остави без приложение евентуалните разпоредби от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това дали те предхождат или следват общностната правна норма” , както и „без да е необходимо да изиска или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред”. Това гласи тълкувателното постановление. На ход е народното събрание да приведе Закона за българските лични документи в съответствие с европейското законодателство. Дотогава длъжниците към физически и юридически лица, в т.ч тези срещу които има образувани изпълнителни дела за плащане на сметки за ток, парно, вода, телефон и други, преди да предприемат пътуване в чужбина трябва да проверят в паспортните служби за евентуална забрана да напускат страната.


вторник, 1 февруари 2011 г.

Заповед за плащане срещу починал длъжник

Все по-често се сблъскваме с проблема за издадена заповед за плащане срещу починал длъжник. Това са както заповеди по чл. 410 ГПК, издадени в полза на доставчици на обществени услуги – енергоразпределителни и топлофикационни дружества, В и К, така и заповеди за незабавно плащане по чл. 417 ГПК , издадени в полза на банки срещу техни длъжници-кредитополучатели.

Въпросът, който има ключово значение за проблема е кога е починал длъжника- преди подаване на заявлението за издаване на заповед за плащане , след като същата е била издадена или след издаване на изпълнителния лист.

Ако въз основа на заповедта за плащане има издаден изпълнителен лист срещу длъжника и неговата смърт е настъпила след издаване на изпълнителния лист, същият може да бъде изпълняван и върху имуществото на неговите наследници, освен ако те установят, че са се отказали от наследството или че са го приели по опис/ чл.429, ал.2 от ГПК/. При смърт на длъжника, след като е получил поканата за доброволно изпълнение, но преди да са извършени други изпълнителни действия, съдебният изпълнител, преди да продължи действията си, изпраща на наследниците нова покана за доброволно изпълнение.

В практиката най-големи спорове предизвиква хипотезата, при която длъжникът е починал преди подаване на заявлението за издаване на заповед за плащане и преди издаване на самата заповед. Вече има практика на Върховния касационен съд, търговска колегия относно надлежната страна в заповедното производство при констатирана смърт на длъжника.

За да възникне процесуално правоотношение, страните, посочени в молбата за издаване на заповед за плащане, трябва да разполагат с процесуална правоспособност, която за физическите лица е ограничена от раждането до смъртта. Настъпилата смърт слага край способността на физическите лица да бъдат страна в гражданския процес. До тук съдебната практика е непротиворечива. Какво се случва с издадените заповеди за изпълнение ? Едната възможност е те да бъдат обезсилени от районния съд, издал заповедта. Тази теза се застъпва в практиката на Търговската колегия, І търговско отделение на ВКС. Според съда, при смърт на длъжника е преди заявлението за издаване на заповед за плащане е на лице нередовност на сезирането. Тъй като починалият длъжник няма процесуална дееспособност липсва процесуално отношение и тази липса не може да бъде отстранена. Последицата от това е десезиране на съда чрез прекратяване на образуваното производство. Както е посочено в мотивите към Определение № 225 от 27.04.2009 г. по частно търговско дело № 221/2009 г., на ВКС, търговска колегия, І търговско отделение нередовността на сезирането има за правна последица и невъзможността да бъдат предприети процесуални действия, в това число не може да бъде разрешен повдигнатия правен спор, тъй като постановения акт не може да обвърже несъществуващата страна и съответно да породи търсените правни последици.

В Определение № 54 от 11.02.2009 г. по ч. т. д. № 401/2008 г., Т. к., І т. о. на ВКС много точно е обяснено защо е възможно обезсилване на издадена заповед за плащане срещу починал длъжник . Според разпоредбата на чл. 415, ал. 2 от ГПК, е отклонение от принципната забрана по чл. 246 от ГПК за отмяна или изменение на решението от постановилия го съд. В заповедното производство е допустимо обезсилването на издадена заповед за изпълнение. За влизането в сила на заповедта за изпълнение е създаден специален ред в нормата на чл. 416 от ГПК - ако длъжникът не е подал възражение или подаденото възражение е оттеглено. Развитието на заповедното производство е поставено в зависимост от процесуалното поведение на длъжника и на заявителя - при оспорване на заповедта и непредявяване на иск по чл. 415, ал. 2 - заповедта се обезсилва, а в хипотезата по чл. 416 от ГПК - въз основа на заповедта се издава изпълнителен лист. При първоначална липса на процесуално правоспособен длъжник заповедното производство в частта по оспорване на вземането, респ. по издаването на изпълнителен лист не би могло да продължи, поради което заповедта за изпълнение следва да бъде обезсилена от съда, който е постановил издаването й.

В практиката се срещат определения на въззивни съдебни състави / окръжен съд действащ като второинстонционен/ и районни съдии , които отказват за обезсилят издадена заповед срещу починал длъжник с мотива, че нямало специална законова норма, която да овластява съда да обезсили собствения си съдебен акт. Защитата срещу такива определения е частното обжалване. Това обаче няма да реши абсурдния казус някой да бъде осъден след смъртта си. Необходима е изрична разпоредба на закона, която за указва как да процедира съда, ако се окаже че е издал заповед за плащане срещу починал длъжник. Допълнението на ГПК е за предпочитане пред другата възможност- тълкувателно решение на ВКС, които да задължи съдилищата да решават еднакво гореописания казус.