неделя, 30 май 2010 г.

ПОЕТ ОТКАЗВА ДЪРЖАВНА НАГРАДА

Днешната новина е ,че поетът Борис Христов отказва да получи орден „Св. Св. Кирил и Методий” http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3016991
 Първата ми реакция беше, че това е негово право и една достойна постъпка. След това прочетох Закона за ордените и медалите на Република България. От него разбрах, че съгласно чл.2 , ал.2 от закона този орден е вторият по старшинство орден след орден ”Стара планина” и с него се награждават български и чужди граждани, които имат значим принос за развитието на културата, изкуството, образованието и науката. В закона е уредена процедурата за даване на предложения и издаване на указ за награждаване, но не е казано какво се случва ако някой не иска да бъде награден. В случая господин Христов е реагирал преди издаването на президентския указ и логично би било президентът да се съобрази с волята му и да не издаде указ за награждаването му. Иначе неявяването на поета на церемонията за връчване на държавните награди би се превърнало в политически въпрос, какъвто поетът не би искал да повдига и това е видно от писмото му до Министерския съвет.


За мен отказът на поета от държавна награда е морален акт. Всеки има право според своите убеждения да приеме или отхвърли чуждото признание, та дори то да идва от най-високопоставените хора в държавата. Подразних се от светкавично публикуваните в нета писания на някои уважавани от мен журналисти, които използуваха достойната постъпка на поета и политизираха темата. Спомних си думите на баща ми, който в годините на развития социализъм получи орден ”Кирил и Методий”, с който нито веднъж през живота си не се закичи. Като се върна в къщи след награждаването татко, светла му памет, каза : „За какво ми е орден, когато всички образовани хора в града ме познават и поздравяват, когато ме срещнат.”

понеделник, 24 май 2010 г.

ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ГРАМОТНОСТ

Днес, на празника на светите братя Кирил и Методий ми се щеше да пиша за мощта на просветата и по-точно, че просветата е сила, тя   е власт, която упражнява всеки, който умее да чете, пише и говори поне на майчиния си език. Просветен човек може да бъде само грамотният. Грамотност е способността за четене и писане . Колко от нас са грамотни на български език , не мога да кажа, но ежедневно се сблъсквам с неправилната употреба на български език от български граждани с различно социално положение. Срещам българи по произход , които не могат да пишат правилно на родния си език, а иначе се имат за патриоти даже и националисти.

Изучаването и ползването на българския език е право и задължение на българските граждани. Това е конституционната норма на чл. 36, ал.1, но в реалния живот това е само едно пожелание. Неграмотността и не доброто владеене на официалния език не са пречка да заемаш държавна служба, да преподаваш в държавно училище и университет , да работиш в обществена медия. Да не говорим, че има много граждани на държавата ни, които преживяват от държавни помощи и не могат да  напишат молба за получаването им.


Ние си мислим, че като имаме диплома за средно и висше сме грамотни. Грамотността е способност на човека,  тя е качество, което се мени и се искат постоянни усилия за запазването му.  В България гражданите  нямат стимул и задължение да поддържат и подобряват придобитата в училище грамотност.    Някой да е видял сред изискванията за заемане на определена длъжност в администрацията или в някоя фирма да фигурира отлично владеене на български език. Колкото и да се рових сред обяви за конкурси за работа не открих такова нещо. Искат работодателите определено ниво на владеене на английски и на втори чужд език, а за българския нищо не казват. Питам аз, на какъв език се общува и се води кореспонденция в държавните и  общински служби и във фирмите, регистрирани като български юридически лица. И търсейки отговора стигнах пак до Конституцията, която гласи : „ чл.36, ал.3 Случаите, в които се използва само официалният език, се посочват в закона.” От този текст човек остава с усещането, че в България нормата е използване на всякакви други езици, а изключението е официалният български език. Три са посочените в закона случаи на задължително използване на български език. Първият е съдопроизводството / чл. 13 от Закона за съдебната власт, чл. 14, ал.1 от Административно-процесуалния кодекс, чл.4, ал.1 от Гражданско-процесуалния кодекс и чл.21, ал.1 от Наказателно-процесуалния кодекс/, вторият са взаимоотношенията на религиозните институции с държавата / чл. 11, ал.1 от Закона за вероизповеданията и третият е застраховането / чл. 9 а от Кодекса за застраховането/. Даже в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, в сила от 27.07.2009 г, няма изрично изискване за задължително ползване на български език. За правилната употреба на езика и дума да става. В някои ведомства има назначени редактори и коректори, но в кризата и те може да бъдат съкратени катко излишни.


Множество закони поставят изисквания за изготвяне и подаване на документи на български език. Ами какво се случва, ако някои граждани не могат да се справят с това, а само посредством тези документи те могат да упражнят своите права . Вариантите са два: неграмотните да платят на консултант, който ще им състави документа и те ще се възползват от правото си или заради неграмотността си  ще останат безправни.

Неграмотността е пречка да бъдеш пълноценен гражданин на съвременна държава, но правова държава с неграмотни граждани е нонсенс.

събота, 15 май 2010 г.

СВОБОДАТА ДА НЕ СИ ПЛАТИШ ДЪЛГА

Една от темите, които в последно време развълнуваха  интернет -обществото у нас е едно решение на Върховния административен съд, което оставя в сила отмяната на наложена забрана на един български гражданин да напуска страната заради неплатен частен дълг. На сайта си публикувах резюме на съдебния акт и линк към пълния му текст. http://www.advokatatanasova.com/sabirane_na_vzemania_sadebna_praktika.html  От статистиката на сайта установих, че към тази тема има голям интерес, освен това получих запитвания от хора, които искат да се отменят същите принудителни мерки наложени спрямо тях. Това ме провокира да направя следните уточнения:.

1. Решение № 3909 от 24.03.2010 г. по адм. дело № 13704/2009 на Върховния административен съд на Република България - Седмо отделение е задължително само за страните в съдебното производство, а това са гражданинът К и директорът на Столична дирекция ”Полиция”, издал обжалваната заповед. Решението на ВАС по конкретно дело не е основание за отмяна на всички наложени забрани за напускане на страната, постановени на основание чл. 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС .


2. Решение № 3909 / 2010 г. на ВАС-VІІ отд. има значение за развитието на административното правосъдие с оглед прякото прилагане на норми на европейското право. Административният съд София-град и ВАС са приложили пряко Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 относно правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и пребивават свободно на територията на държавите-членки, защото към момента на издаване на обжалваната заповед на директора на Столична дирекция”Полиция”, Република България не е въвела въпросната директива във вътрешното си законодателство. Иначе директивите на европейския парламент нямат пряко приложение в страните –членки на съюза. Съставът на VІІ отд на ВАС е приел, че отменения чл.76, ал.3 на ЗБДС противоречи на чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38/ЕО и затова по силата на върховенството на правото на Европейския съюз над вътрешното право не се е съобразил с разпоредбата на българския закон. Тук е мястото да отбележа, че съдиите от АС София-град и ВАС-VІІ отд., които са постановили коментираните решения, са се старали много и са изложили задълбочени и сериозно аргументирани мотиви към своите актове.


3. Влезлите в сила заповеди за налагане принудителната мярка по 76, т. 3 (отм.) от ЗБДС не могат да бъдат отменени на основание Решение № 3909 / 2010 г. на ВАС-VІІ отд., защото решението на ВАС по конкретно дело не е правно основание по чл. 99 от Административно-процесуалния кодекс/АПК/ за възобновяване на производството по издаване на административни актове, нито пък е основание по чл. 239 от АПК за отмяна на влязло в сила съдебно решение.


4. По времето, когато се е водил процеса, завършил с Решение № 3909 / 2010 г. на ВАС-VІІ, спорната разпоредба на чл.76, ал.3 от ЗБДС беше отменена, променено е и заглавието на закона в Закон за българските лични документи /ЗБЛД/. От 25.12.2009 г. е в сила обаче нова разпоредба с аналогично съдържание, а именно ал.6 на чл.75, която гласи: ”Не се разрешава напускане на страната на лица, които не изпълняват подлежащ на принудително изпълнение съдебен акт, по силата на който са осъдени да заплатят парично задължение в големи размери към български физически и юридически лица или чуждестранни лица, освен ако представят надлежно обезпечение.” С други думи и след въвеждане на европейските директиви, подробно описани в ЗБЛД ЗАБРАНАТА ЗА НАПУСКАНЕ НА СТРАНАТА на български и други граждани , законно пребиваващи в България, заради необезпечен дълг към български и чужди физически и юридически лица ОСТАВА.

 
5. В § 5 от Преходни и Заключителни разпоредби към ЗБЛД, публикуван в брой 26 от 2010 г. на Държавен вестник, е указано, че в тримесечен срок от влизането в сила на този закон, т.е от 10.07.2010 г., се прекратява действието на принудителните административни мерки, приложени със заповеди на основание разпоредбите на отменените т. 2, 4, 5, 6, 7 и 8 на чл. 76. Алинея 3, която казваше ,че може да не се разреши напускане на страната, на лица, които имат парични задължения в големи размери към български физически и юридически лица и към чуждестранни такива, установени по съдебен ред, освен ако личното им имущество покрива задължението или ако представят надлежно обезпечение, Е ПРОПУСНАТА в отмяната. Наложените забрани на тези лица, запазват действието си, което говори за изричната воля на българския законодател да забрани на граждани, които са осъдени за парични задължения към други лица и не са предприели плащане или поне обезпечаване на дълга си, да напускат страната.

 
6. Докато отменената разпоредба на чл. 76, ал.3 от ЗБДС даваше възможност на компетентния орган на МВР да прецени дали да наложи забрана на едно лице да напуска страната заради неплатен частен дълг, новата разпоредба на чл.75, ал.5 от ЗБЛД вменява задължение на съответните полицейски началници да наложат забраната щом има надлежно искане за това.


7. При действащия Закон за българските документи за самоличност /ЗБДС/ над всеки длъжник, независимо дали е български гражданин или законно пребиваващ в страната чужденец, грози опасността да му бъде забранено да напуска страната.


Всеки, който е имал търпението да прочете скучния ми текст, много лесно сам ще стигне до правилния отговор на въпроса свободен ли е българинът да пътува в чужбина без да е платил дълговете си в България.