понеделник, 24 май 2010 г.

ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ГРАМОТНОСТ

Днес, на празника на светите братя Кирил и Методий ми се щеше да пиша за мощта на просветата и по-точно, че просветата е сила, тя   е власт, която упражнява всеки, който умее да чете, пише и говори поне на майчиния си език. Просветен човек може да бъде само грамотният. Грамотност е способността за четене и писане . Колко от нас са грамотни на български език , не мога да кажа, но ежедневно се сблъсквам с неправилната употреба на български език от български граждани с различно социално положение. Срещам българи по произход , които не могат да пишат правилно на родния си език, а иначе се имат за патриоти даже и националисти.

Изучаването и ползването на българския език е право и задължение на българските граждани. Това е конституционната норма на чл. 36, ал.1, но в реалния живот това е само едно пожелание. Неграмотността и не доброто владеене на официалния език не са пречка да заемаш държавна служба, да преподаваш в държавно училище и университет , да работиш в обществена медия. Да не говорим, че има много граждани на държавата ни, които преживяват от държавни помощи и не могат да  напишат молба за получаването им.


Ние си мислим, че като имаме диплома за средно и висше сме грамотни. Грамотността е способност на човека,  тя е качество, което се мени и се искат постоянни усилия за запазването му.  В България гражданите  нямат стимул и задължение да поддържат и подобряват придобитата в училище грамотност.    Някой да е видял сред изискванията за заемане на определена длъжност в администрацията или в някоя фирма да фигурира отлично владеене на български език. Колкото и да се рових сред обяви за конкурси за работа не открих такова нещо. Искат работодателите определено ниво на владеене на английски и на втори чужд език, а за българския нищо не казват. Питам аз, на какъв език се общува и се води кореспонденция в държавните и  общински служби и във фирмите, регистрирани като български юридически лица. И търсейки отговора стигнах пак до Конституцията, която гласи : „ чл.36, ал.3 Случаите, в които се използва само официалният език, се посочват в закона.” От този текст човек остава с усещането, че в България нормата е използване на всякакви други езици, а изключението е официалният български език. Три са посочените в закона случаи на задължително използване на български език. Първият е съдопроизводството / чл. 13 от Закона за съдебната власт, чл. 14, ал.1 от Административно-процесуалния кодекс, чл.4, ал.1 от Гражданско-процесуалния кодекс и чл.21, ал.1 от Наказателно-процесуалния кодекс/, вторият са взаимоотношенията на религиозните институции с държавата / чл. 11, ал.1 от Закона за вероизповеданията и третият е застраховането / чл. 9 а от Кодекса за застраховането/. Даже в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, в сила от 27.07.2009 г, няма изрично изискване за задължително ползване на български език. За правилната употреба на езика и дума да става. В някои ведомства има назначени редактори и коректори, но в кризата и те може да бъдат съкратени катко излишни.


Множество закони поставят изисквания за изготвяне и подаване на документи на български език. Ами какво се случва, ако някои граждани не могат да се справят с това, а само посредством тези документи те могат да упражнят своите права . Вариантите са два: неграмотните да платят на консултант, който ще им състави документа и те ще се възползват от правото си или заради неграмотността си  ще останат безправни.

Неграмотността е пречка да бъдеш пълноценен гражданин на съвременна държава, но правова държава с неграмотни граждани е нонсенс.

Няма коментари:

Публикуване на коментар